Направо към съдържанието

Мандрица

Тази статия е за селото в България. За селото в Люлебургаско, Турция вижте Мандарица.

Мандрица
България
41.3924° с. ш. 26.1336° и. д.
Мандрица
Област Хасково
41.3924° с. ш. 26.1336° и. д.
Мандрица
Общи данни
Население49 души[1] (15 март 2024 г.)
1,81 души/km²
Землище27,148 km²
Надм. височина93 m
Пощ. код6585
Тел. код03665
МПС кодХ
ЕКАТТЕ47069
Администрация
ДържаваБългария
ОбластХасково
Община
   кмет
Ивайловград
Диана Овчарова
(ГЕРБ; 2011)
Мандрица в Общомедия

Мандрица (на гръцки: Μανδρίτσα, Мандр̀ица, на албански: Mandrica или Mandricë) е село в Южна България, в община Ивайловград, област Хасково. Мандрица е известно като единственото албанско село в България..[2]

Селото е разположено на десния бряг на Бяла река, в най-източната част на Родопите, на 19 километра южно от Ивайловград и на два километра западно от Луда река, която оформя българо-гръцката граница.

В Османската империя

[редактиране | редактиране на кода]

Мандрица е старо село – годината на основаването му 1636 е изписана на камък до старата църква „Света Неделя“.[3] Според легендата селото е основано от албанци християни, мандраджии, които снабдявали с продоволствие османската войска. Цариградското правителство им позволява да си изберат земя и ги освобождава от данъци. А според гръцки източници първите заселници в Мандрица идват още преди падането на Константинопол под османска власт. Основната маса албански жители се заселват в Мандрица в края на 18 век от района на Корча и в началото на 19 от областта Сули в Епир. Мандренци запазват сулиотските си носии чак до края на 19 век, когато заместват фустанеланата с тракийски потури. Женската албанска носия се запазва до масовата емиграция в Гърция през 1913 година.

Учител в родното си село между 1859 и 1869 година е Атанас Христов (1838 – 1907), а след това е свещеник между 1870 и 1902 година.[4]

В 19 век Мандрица е албанска гъркоманска паланка в каза Димотика. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 Мандрица е посочено като село с 250 домакинства с 1080 жители албанци.[5]

В 1908 година според гръцки източници населението на Мандрица е 3500 души „албаногласни гърци, по-голямата част от които говори и гръцки“.[6]

Основният поминък на населението е бубарство, отглеждане на тютюн, манифактура и търговия. В Мандрица има четири мелници, 22 мелачки за сусамово олио, 1 тухларна, леярна за камбани, манифактура за газирани напитки, кожарска манифактура, бъчварница, бояджийница, много аламбици за ракия и мастика, оръжейни манифактури, бижутерии и т.н. В паланката има 20 манифактури за производство на бубено семе, които изнасят продукт за много страни.

В Мандрица има три гръцки училища – едно мъжко, едно девическо и една детска градина.

В България и в емиграция

[редактиране | редактиране на кода]

В началото на 20 век в Мандрица се установява база на Гръцката въоръжена пропаганда. В паланката е формирано просветно дружество с гръцкото название „Εύελπις Νεολαία (Многообещаваща младеж)“ и гръцки офицери организират въоръжена чета от 250 души. Мандрица е освободена от османска власт на 15 октомври 1912 година от части на Първа българска армия по време на Балканската война, но по време на Междусъюзническата през 1913 година отново е заета от османски войски. По силата на Цариградския мирен договор от септември 1913 Мандрица остава в границите на България. На 13 октомври 1913 година в Мандрица се установява чета на ВМОРО. Голяма част от жителите на селото пресичат Луда река и бягат на турска територия, поради страх от възмездие за престъпленията на гръцката чета, където стоят като бежанци 6 месеца и след това през Цариград и Родосто се отправят за Гърция и на Цветница 1914 година една част пристига в Солун, а след един месец останалите – в Кавала.

От 480-те мандренски семейства, 40 остават в България, 100 се установяват в кукушкото българско село Хамбаркьой, прекръстено в чест на Мандрица на Мандрес, 60 в Седес (Терми), 47 в Суроти, 60 в Загливери, 50 в Мущени, Кавалско и в Османица (Калос Агрос), Драмско, 8 семейства (32 души) в Сана, на Халкидика[7], 6 семейства в Урли (Турио)[8], Димотишко, а останалите в Софлу (Суфли), Башклисе (Протоклиси) и Караклисе (Мавроклиси) в Западна Тракия[9] и на други места.

Българските власти настаняват в Мандрица българи бежанци от Тракия и Македония (Воденско).

В 1919 година, когато гръцката армия окупира Западна Тракия повечето бежанци от Мандрица се връщат в района на Димотика в очакване, че Мандрица ще влезе в границите на Гърция, но след като границата от Ньойския договор я оставя на българска територия те се връщат в Македония.

През 1929 година от Мандрица се изселва нова емигрантска вълна.[10]

По време на Втората световна война част от мандриотите от Драмско и Кавалско, които влизат в границите на България, бягат в германската окупационната зона, поради страх от възмездие за сторените престъпления преди 1913 г.

Днес Мандрица е село призрак с население около 50 души. Част от населението все още говори албански език.[11] В Мандрица са запазени стари големи триетажни кирпичени и тухлени къщи в български възрожденски стил, с резбовани тавани, балкони от ковано желязо и колонади.

В селото има две църкви. Гробищната „Света Неделя“ е малка еднокорабна сграда, строена в 1708 година – една от най-старите църкви в Източните Родопи. Селската църква „Свети Димитър“, строена в 1835, е трикорабна псевдобазилика от зидан камък с дървен покрив. В мотивите на резбования дървен иконостас има източни влияния. Част от двора на църквата е настлан с надгробни плочи на клирици. „Свети Димитър“ е частично разрушена, но има проект за възстановяването ѝ.

През 2004 година Мандрица е включена в туристическия маршрут „Културни и исторически мистерии на Източните Родопи“.

В Мандрица и в съседните села Маточина и Сив кладенец е сниман българският филм „Мила от Марс“.[12]

Сдружение за възраждане на Мандрица

[редактиране | редактиране на кода]

През юли 2010 година се основа „Сдружение за възраждане на Мандрица“ с основна цел развитие на селото, запазване културата и обичаите и предотвратяване пълното му изчезване. Сдружението стартира информационен сайт на адрес mandritsa.com

Числата в книжовен албански и тоски от Мандрица[13]
Едно Две Три Четири Пет Шест Седем Осем Девет Десет
Книжовен албански një dy tre katër pesë gjashtë shtatë tetë nëntë dhjetë
Тоски от Мандрица ni g'u tri kátrë pésë g'áštë štátë tétë në'ntë zjétë
  • Бойка Соколова. „Село Мандрица. Езиково, фолклорно-етнографско и историческо проучване“. София, 1968
  • Μ. Μαραβελάκη, Α. Βακαλόπουλου. „Οι προσφυγικές εγκαταστάσεις στην περιοχή Θεσσαλονίκης“. Ανατύπωση Εκδόσεις Βάνιας. Θεσσαλονίκη, 1993.
  • Απόστολος Μαϊκίδης. „Μανδρίτσα. Η κωμόπολις που έσβησε.“ Σημειώσεις – Αναμνήσεις – Παράδοσις. Θεσσαλονίκη, 1972.
  • Απόστολος Μαϊκίδης. „Η βιοτεχνία στη Μανδρίτσα Αν. Θράκης“, Θρακική Εστία Θεσσαλονίκης. Ημερολόγιο- Λεύκωμα, 4, 1985-1986.
  1. www.grao.bg
  2. Мандрица – единственото албанско село у нас гасне край границата; статия от 09.04.2014 г. проверена на 07.03.2023 г.
  3. Вестник „Марица“. Албанска приказка умира на 50 км от Любимец. 29 март 2001.
  4. Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 684.
  5. Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 57.
  6. Η Εκπαιδευτική κατάσταση στό βιλαέτιο Αδριανουπόλεως (1907-1908)[неработеща препратка]
  7. Η ΠΡΟΣΦΥΓΙΚΗ ΚΑΤΑΣΤΑΣΗ ΣΤΗΝ ΕΛΛΑΔΑ[неработеща препратка]
  8. Καλώς ήρθατε στο Θούριο, архив на оригинала от 14 май 2007, https://web.archive.org/web/20070514183825/http://www.thourio.gr/manager/publish/cat_index_28.shtml, посетен на 18 февруари 2007 
  9. Πηγές για τους Αρβανίτες, архив на оригинала от 4 ноември 2007, https://web.archive.org/web/20071104200902/http://www.geocities.com/tuki8eblom/arvanites.html, посетен на 4 ноември 2007 
  10. Териториална дирекция „Държавен архив“ – Кърджали
  11. Вестник „Култура“. Ирина Илиева. „За Родопите ни трябват японци“, 29 ноември 2002. // Архивиран от оригинала на 2007-09-27. Посетен на 2007-02-18.
  12. Сайт на филма „Мила от Марс“ // Архивиран от оригинала на 2018-11-05. Посетен на 10/03/2007.
  13. Numbers in Over 5000 Languages // Посетен на 8 март 2007.