Потребител:Радослав Каменов

Пейо Яворов

Пейо Тотев Крачолов

Паметникът "Пейо Яворов"

Пейо Тотев Крачолов, по-известен като Пейо Яворов, е български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска

революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на 20 век.

Биография

Роден е в град Чирпан на 14 януари (1 януари стар стил) 1878 година. Завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1901 година работи като телеграфопощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало, София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия. След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 година редактира нейния легален орган вестник „Дело“. През 1902 година на Х македонски конгрес е избран за член на ВМОК Станишев-Карайовов.

За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. В 1909 година издава мемоарно-есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“. Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан. Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е поемата „Калиопа“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

Яворов през 1911 година. Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенствуване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 година става близък приятел с Дора Габе. През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров, но скоро след това, при едно от своите пътувания (1910 година) изпраща към последния ѝ дом своята възлюбена, която умира от туберкулоза в санаториум и е погребана в Париж, Франция. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и прозрения за вечните въпроси, що никой век не разреши, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане.

През март 1908 година, по време на Кюстендилския конгрес на ВМОРО, въпреки че не присъства лично, е избран единодушно от делегатите за съветник (допълнителен член) на нейното задгранично представителство. Няколко дни по-късно напуска работата си в Народната библиотека в София и се заема изцяло с проблемите на ВМОРО.

През 1910 година излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, сравняван с този на Христо Ботев. Същата година участва във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен член на нейния Централен комитет. При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15, съставена от 9 души. Придвижва се по долината на река Места и излиза на Бяло море при Кавала. Награден е с кръст „За храброст“. Става първият кмет на Неврокоп след освобождението му в 1912 година. Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 година, малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 година поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.

Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Голямо разочарование му нанася решението на баща му да прекрати образованието му и да започне работа в телеграфната служба. В кръга „Мисъл“ той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява – той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията в убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство. До края на живота си другарува и кореспондира с водача на ВМОРО Тодор Александров, а също и изпълнява негови поръчки.Смята се, че отровата и пистолета, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров. Дългогодишното им приятелство е крито дълги години от социалистическата историография.

Родната къща на поета в Чирпан е превърната в музей през 1954 година. Домът му в София също е музей, и въпреки че самата сграда се нуждае спешно от ремонт, музеят продължава да получава голям брой посетители.

Творби и творчески път

Произведението „Две хубави очи“[1] е добре познато на всички, но далеч не пречи то да бъде едно от най-уникалните стихотворения на гениалния Пейо Яворов. Живота на поета е силно обвързан с романтиката и съкровените любовни чувства, толкова обвързан, че той посвещава огромната част от лириката си именно на своята любима. Името на творбата е „Две хубави очи“ и сме сигурни, че празнуващите днес високо ще оценят написаното от поета. Насладете се на чистотата и хармонията, която струи от редовете на твореца.

Две хубави очи [2] 

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; -музика – лъчи

Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,

дете
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! –
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете… [3]

Говорейки за поезията на П. К. Яворов, човек неизбежно се оказва изправен пред проблема за страданието - непреодолимо, непредотвратимо; страдание, което е предопределено на човешкия род още в зората на съществуването му и което - за всеки поотделно - се предначертава със самото му раждане. Болка, страдание, безпомощност на самото общество, но и страдание на лирическия Аз пред “свръхземните въпроси, които никой век не разреши”, терзания, разкъсващи и мъчителни. Терзания - вечни. Затова може би и изразяването им - поне в ранния творчески път на поета - напомня нещо познато като похват, като текст; обляга се на нещо традиционно, за да се оттласне и - в диференцирането, не - в отказа от познатото, да разкрие истинската им дълбочина и необозримост.

Връзката на ранния Яворов с конкретната действителност е акцентирана от почти всички изследователи, като, успоредно със съпричастието му към селската неволя, те отразяват и новите търсения на твореца, ориентацията му към модерното и индивидуализма. Ориентация, която някои приемат с уговорки и съжаление.¹

Към ранния период именно принадлежи “На нивата”. В първата си редакция - “Пролетната жалба на орача”, стихотворението излиза през 1896 г. в социалистическото списание “Ден” (кн. 11-12), а по-късно (1900), след сериозна доработка, се появява и “На нивата”. Около него се формира едно ядро, включващо: “Пролетна песен” (сп. “Мисъл”, 1899), “Май” (1900), “Пролет”, “Градушка” (1900), “Бабина приказка”, разкриващи симпатиите на Яворов към селския живот и селските труженици, към ширналия се селски пейзаж.

На Лора [4]

Душата ми е стон. Душата ми е зов.Защото аз съм птица устрелена : на смърт е моята душа ранена,на смърт ранена от любов ...Душата ми е стон. Душата ми е зов.Кажете ми що значат среща и разлъка?И ето аз ви думам: има ад и мъка -и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек!Учудено засмяна жизнерадостна неведение и алчна младос,на знойна плът и призрак  лек ...Миражите са близо, - пътя е далек,защото тя стои в сияние пред мен,стой, ала не чуе, кой зове и стене, -тя - плът и призрак лек!

Когато се застрелва на 30.ХI.1913 г., Лора Каравелова смята, че смъртта й ще накара Пейо Яворов най-после да я заобича така, както тя винаги е искала и не е могла да го постигне. Среднощният изстрел слага край на живота на Лора и начало на мъките на големия поет - мъки, довели до втория, успешен опит за самоубийство една година по-късно. А първият, неуспешният става още същата нощ: "Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея" - пише с разтреперана ръка поетът и се прострелва на свой ред в слепоочието, но не умира, а само ослепява.

Яворов има още много и то все добри четива като: „Честит е“ , „Калиопа“ , „Напред“ , „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ , „Хайдушки копнения“ и други,

но с изреждането ще спра до тук.