Направо към съдържанието

Хърватско-български войни

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Хърватско-български войни
Информация
Период854 – 1000
МястоХърватия
РезултатБългарска победа
  • В периода 924-927 г. Симеон Велики завладява и анексира Сърбия, както и Босна и Южна Хърватия
  • Окончателнен контрол на България, в който Хърватия е в съюз с България в периода 1000-1018 г., непосредствено след гражданска война в Хърватия
ТериторияДвете държави имат редица неголеми териториални изменения в долината между Босна и Дрина.
Страни в конфликта
Първо българско царствоПриморска Хърватия
Хърватско кралство
Командири и лидери
Борис I
Самуил
Търпимир I
Томислав
Светослав Суроня

Хърватско-българските войни са серия от конфликти, които избухват три пъти през 9 и 10 век между средновековните царства на Хърватска и България. По време на тези войни Хърватия е васал и/или се съюзява с Източното франкско кралство и Византия срещу българската държава.

Българската държава и хърватите по времето на Борис I (852 – 889).

През средата на 9 век България е доминираща сила в централните, източните и северните Балкани. През 854 година Борис I се съюзява с моравския принц Ростислав срещу Лудвиг II Немски източно франкски крал. Хърватския владетел Търпимир I по това време е франкски васал и е недоволен от разширението на България, което достига до хърватските граници след войната с Княжеска Сърбия. Смята се, че България напада Хърватия приблизително през 854 година,[1] но също има възможност Лудвиг да е дал някаква компенсация на Търпимир, за да атакува България.[2] По време на войната от 854 година има само една голяма битка на територията на днешна Босна и Херцеговина и нито една от страните не побеждава в битката. Скоро след това започват мирни преговори между Борис и Търпимир, които водят до размяна на подаръци и сключване на мирен договор с граница установена между Приморска Хърватия, а България се установява твърдо на река Дрина (между днешна Босна и Херцеговина и Сърбия)

Балканите по време на кампаниите на Симеон I (893 – 927).

Много дълга и тежка война започва между българския цар Симеон I, който иска да превземе Византийската империя и нейния владетел Роман I Лакапин. Под силния натиск от българите и понасяйки загуба след загуба Византия започва преговори със Сърбия и Хърватия с цел да създаде съюз срещу Българите. Информиран за тези планове от Принци Михайло Вишевич от Захумлие, който е принуден да се оттегли към островите, когато сръбските владетели вземат контрол над повечето от земите му за себе си, Симеон превзема Сърбия през 924 година, унищожавайки чрез хитрост аристокрацията им и правейки страната директно част от Българското царство. Сръбския владетел Захарий Първославлиевич отива на заточение в хърватския двор, докато след унищожаването на царството огромни вълни от сръбски бежанци не навлизат в Хърватия. Опитвайки се да накара Хърватия да влезе в коалиция Роман I нарежда на провинция Далмация през 925 година да не плаща такси на Византия, а на Хърватската държава;[3]. Териториите в Далмация, включително повечето градове и северни острови оттогава стават собственост на крал Томислав и остават в Хърватия. Сърбите от Захумлие съюзени с Хърватия и принц Михайло стават васали на Томислав преди 926 година. Цар Симеон изпраща войска начело с алогоботур, за да изтласка сръбските бежанци по-нататък в Хърватия, предизвиквайки война през 926 година.

Връхната точка на войната е Битката при Босненските планини на 27 май 927 година, когато хърватските сили под командването на Томислав напълно разбиват българските сили, убивайки повечето българи в битката. Хърватската победа е толкова убедителна и битката толкова голяма, че тогавашните източници прекалено много надценяват броя на хърватската армия (160 000 души) и както и българската войска, която е била малко над този на хърватите.[4] Това е единствената битка, която Симеон някога губи. Двамата владетели поддържат добри отношения с папа Йоан X и той се опитва да води мирни преговори, които да не водят до териториални изменения. Макар че източната граница е разширена надолу към босненската река, хърватското кралство е много подсилено от военни и природни ресурси: то излиза от войната като едно от модерните кралства в периода и успява да създаде своя флота със среден брой кораби за онова време. В същия ден на битката Симеон умира в Преслав и неговия наследник Петър I се изправя срещу вътрешни трудности и въстания на неговите братя Михаил и Иван. Сърбите успяват да вземат предимство в тази ситуация и през 931 година се завръщат в домовете си в създаденото отново сръбско княжество по този начин унищожавайки кратко съществувалия съсед на България.

През втората половина на 10 век Хърватското кралство е управлявано от Степан Държислав. Той оформя съюз с Византия, която в замяна го разпознава като крал на земите си.[5] След смъртта му през 997 година, синът му Светослав Суроня продължава провизантийската си политика. Братята му Крешимир III и Гоислав не искат Светослав да управлява и се опитват чрез преврат да го свалят като молят българския цар Самуил да им помогне. Отговаряйки на молбата им Самуил отива на поход през 998 година и срива до основи далмацианските градове Трогир и Сплит, но е спрян при обсадата на Задар. Българските сили тогава се завръщат в страната,[6] използвайки босненски пътища. Територията завзета от Самуил по време на войната е дадена на Крешимир и Гоислав, които с по-нататъшна българска подкрепа печелят хърватската гражданска война и вземат властта в кралството през 1000 година. Светослав Суроня, византийски и венециански съюзник е изпратен на заточение във Венеция, но след промени в правителството на Венеция заминава на заточение в Унгария. След смъртта на Иван Владислав през 1018 година България пада под византийска власт и Крешимир III, и Гоислав, двамата хърватски крале става византийски васали.

  1. De Administrando Imperio
  2. К. Грот, Известия о сербах и хорватах, стр. 125 – 127
  3. Tempore Joannis pape sanctissimo consulatu peragente in provincia Croatorum et Dalmatiarum finibus Tamisclao rege et Michael in suis finibus presidente duce
  4. De Administrando Imperio, 948, Constantine VII Porphyrogenitos
  5. Recipiebant enim regie dignitatis insignia ab imperatoribus Constantinopolitanis et dicebantur eorum eparchi siue patritii
  6. Chronicle of the Priest of Duklja