Направо към съдържанието

Яко Доросиев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Яко Доросиев
деец на БКП

Роден
Починал
26 март 1925 г. (35 г.)
ПартияБългарска комунистическа партия
Яко Доросиев в Общомедия
Бюст на Яко Доросиев в двора на Доросиевата къща в Копривщица

Яко (Йоаким) Тодоров Доросиев e български учител, виден деец на БКП.

Доросиев е роден в семейство на учители в Копривщица на 20 януари 1890 г. Завършва гимназия в Пловдив, където участва в марксически кръжок, ръководен от Васил Коларов. Член е на БРСДП (т.с.) от 1908 г.

След гимназията е учител в Пловдивско и Софийско. Активен деец на Учителската синдикална организация. През Първата световна война е офицерски кандидат, взводен командир на Румънския фронт. Награден е с орден „За храброст“, IV степен.[1]

Паметна плоча на Вълчо Иванов и Яко Доросиев на фасадата на 136 Основно училище „Любен Каравелов“, София, където са работили като учители

През 1920 година чрез конкурс е назначен за учител в София и е избран за секретар на столичната учителска организация. През 1921 г. за пропаганда срещу правителството на БЗНС начело с Александър Стамболийски е лишен завинаги от учителски права.

Избран е за секретар на Лозенската партийна секция и за член на местния комитет на БКП в София. Участва дейно в подготовката на Септемврийското въстание от 1923 г. На 12 септември 1923 г. е арестуван и репресиран. Освободен е в началото на 1924 година.

На Витошката нелегална партийна конференция през 1924 г. е избран за организационен секретар на ЦК на БКП. От октомври 1924 г. осъществява връзката между ЦК и ръководството на Военната организация на партията. Член е на щаба на Военната организация на партията, в който оглавява секцията по четническата и терористична дейност.[2] Работи с Коста Янков, Иван Минков, Марко Фридман и др.

Доросиевата къща с постоянна изложба „Копривщица – просветен център през Възраждането“

На 26 март 1925 г. е проследен от органите на III секция при Военното министерство. В завързалата се престрелка се самоубива на ъгъла на улиците „Сан Стефано“ и „Оборище“ в София[3].

  1. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 104, л. 210 – 210 а
  2. Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 222.
  3. Кратък исторически справочник. България т. III, С., 1983, стр. 215 – 216
  • „Звезди във вековете“, С., 1972